5-те най-масови форми на деформация на езика в България

Колкото и да не ни се иска понякога, езикът е жив и непрекъснато се развива. За съжаление много често в странни посоки. Преди години различните диалекти бяха локално явление, но в глобалния свят, в който живеем, те са вече навсякъде. И, разбира се, във всяка част на България хората имат вътрешното усещане, че говорят най-книжовния български език във вселената. А това няма как да е така. Най-малкото защото не може всички да са прави. Поради тази причина е трудно да бъдат категоризирани грешните разновидности на българския език на база територия. Затова вижте една подборка на диалекти според вида „къдрене на езика“, което създават.

Мьекането е сравнително най-популярният вид бг-произношение, което обаче не го прави най-лицеприятния. То е нещо като състояние на духа – освен върху цялостния флоу на говора, то се пренася и върху самата лексика с най-ярки примери като „дънкено“, „дънкево“ и „дънчено“. Другата крайност на мьекането е ръмбенето или изръмжаването на думи с подчертано агресивен тон стил „чишмътъ“, „гурътъ“ и „глъвътъ“. Всяка подобна девиация от БДС говора е въпрос на личен избор, можеш да си мьекаш/ръмбиш на воля, но после се налага да живееш с последиците от това в обществото или да се стегнеш малко, преди някой да те е уцелил с „доматиту“. Шопският също не е еталон за красота, но блести с изящество на фона на изказ, при който „о“ се чува като „у“, „а“ е „ъ“, „е“ е „и“.

През годините всякакви странни думи са се използвали, за да демонстрират усещането за близост между хората. Етимологията на повечето от тях е скандално различна от последвалото придобито значение. Думата „пич“ например през 60-те години е означавала дете, което няма ясно дефиниран баща, с други думи „копеле“ в основно значение. В тази връзка „копеле“ е най-издръжливото паразитно нарицателно – от 90-те до сега, колкото и да са се опитвали думи като „маняк“, „луд“ и „чуек“ да му вземат короната, то не се е дало. „Копелето“ е кораво. Сред по-класическите съществителни нарицателни имена по темата са всички разновидности за близка родственост – „батко“, „чиче“, „братчед“, че покрай Килата даже и „майка“. Иначе абсолютният властелин на обръщенията в Третата вълна на бг рапа е „брат“ във всички разновидности – от „браточка“, през „батенце“ и „баце“ до висш пилотаж като „батинко“. Специално споменаване заслужава една от най-странните думи за приятел на всички времена, произлизаща от района на българския Хюстън – Хасково. Това е „артик“ – което, използвано в изречение стил „Копеле, аре да движим!“, респективно звучи „Въри, артик!“. Поклон пред красотата на този език.

Според Многотомния речник на българския език (най-големия и представителен роден тълковен речник), думите в книжовния ни език до буква „Р“ включително, са 119 229, разпределени в 15 тома. Нормално е да се объркаш сред цялата тази лексика и да започнеш да използваш думи като „пазаря“ в значението на „пазарувам“. Друга дума, свързана с магазините и имаща най-много различни регионални разновидности е класическата торбичка – в зависимост от това, в коя част на България си, можеш да я наричаш с думи като „пликче“, „кисийка“ и „найлонка“. Ако си от Габровско пък, взимаш бирите от денонощния в „сакче“. Във Варна дънките са в женски род единствено число, т.е. „дънка“, а в Бургас най-популярните панталони са в среден род – „дънкито“.

От фонетична гледна точка българското ударение се води „свободно“, защото не е фиксирано върху определена сричка на думата и може да стои където си поиска. Където то си поиска, а не вие – има начини за произнасяне, наложили се в книжовния език, и това значи, че се казва „хартѝя“, а не „хàртия“ и „учѝлища“, а не „училищà“. Класическото софийско произношение изисква да се набляга на последната сричка в глаголите („сложѝл“, „затворѝл“, „предобрѝл“) и, разбира се, да се добавя „-ме“ в края на глагола за първо лице, множествено число. Понякога цялостният флоу на диалекта е толкова небрежарски, че всичко се слива в една звукова маса тип: „Няа са разпраям с тебе бе, брат!“. Във Варна си имат хумористични словосъчетания като „секс-мекс, пици-мици, пал-мал – а, тва не става!“. Черешката на тортата обаче са характерните възклицания, които дори след години далече от дома, често избиват в най-неподходящия момент и някой, без да осъзнава, се изцепва с израз като: „Аноооо, въй ко ма напраии, ба!“, „Сам са натралянкал као песо директ“ или пък – „Ке ми рипа на кютек, кат му вкарам едно дърво ке го откинем!“.

В различните райони едни и същи предмети и действия са придобили различни имена – динята е станала любеница, пъпешът – каунь, пуйката – фитка, патицата – юрдечка, а масло в Русье е „бутьер“, най-вероятно защото още са под силното влияние на Австро-Унгария. Така се стига до напълно непреводими фрази от типа на „Панта, чувай църната ръгна оде барабоя“. Никой не знае какво значи това и май не е никак релевантно. Иначе от София през Варна до Монтана кретенските думи са факт – без значение дали е „дзъркели“, „хюмне“ или „пустиняк“. Олд скул българският на моменти е толкова богат, че има например повече от една думи за течене на вода – „бюе“, „дурляе“, „църцори“… Или пък за лайно – „камзо“, „дрисня“, „гувно“. Особените думи имат способността да се групират в нетрадиционни изрази, будещи повдигната вежда при първоначален сблъсък с тях. Например „бича айляк“ и „работата отече“. Всяка от тези феноменални семантични конструкции е възпята поне в едно модерно рап парче, така че може да бъде изследвана по най-забавния и приятен начин – на дансинга. А ако доди и някоя натокана мадама, напрао че се утрепем!

Източник: goguide.bg